Къде съм > Начало > Коментари > Интервю
Размер на шрифта: -а а +a

Вежди Рашидов Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов с едно от кучетата си Фото: Диана Милева

Скулптурът на любимия си диван Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов показва снимка с Папата Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов пред ателието си Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов пред една от творбите си Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов на прага на дома си, над който стоят табелите с неговото име и това на съпругата му Снежа Фото: Диана Милева

Вежди Рашидов в ателието си Фото: Диана Милева

01/10

Скулпторът Вежди Рашидов: Не флиртувам с властта

13:04 17-07-2009 Интервю на Аглика Георгиева 6868 | 2 | 92 Коментирай

Не можеш сам да се обичаш, нужна е и една хубава жена, казва бъдещият министър на културата

Скулпторът Вежди Рашидов е сред малцината български творци, които могат да бъдат разпознати като имена от световна величина. Талантът му обаче е ценен повече в чужбина, отколкото в родината. Роден е на 14 декември 1951 г. в Димитровград, израства в Кърджали. Баща му е бил миньор, майка му - известна певица на народни песни, наричана славея на Родопите. Тя умира твърде рано, а Вежди учи в сиропиталище. Завършва Художествената академия. Носител е на многобройни международни награди: Златен медал от Ватикана на името на Данте Алигиери, почетен златен медал на Европейската академия за изкуствата в Париж, награда на асоциация „Арт диалог за най-добър чужд автор 1989-1996 г. - Париж, и много други. Отличен е с най-високото държавно отличие орден "Стара планина" за особени заслуги към националната ни култура. На последните избори скулпторът бе избран за депутат от партия ГЕРБ и посочен от Бойко Борисов като следващия министър на културата.

- Господин Рашидов, кои ви звънят сега по-често, приятелите или враговете?
- И приятели, и врагове не спират да ми звънят, за да ме поздравят за избирането ми за депутат. Най-много се радвам на обажданията на хората от Кърджали, които посочиха моето име. Те са ми възложили много от надеждите си и очакват някаква помощ. Това се много искрени и честни българи и наистина ми става драго на сърцето да ги чуя.
- Какво си пожелахте, като се събудихте тази сутрин?
- Пожелах си само да видя двете си внучки и да направя една малка пластика.
- Идва ли ви в повече напрежението напоследък?
- Определено напрежение има, защото всичко, което ми се случва, е много ново за мен. Винаги съм бягал от този вид ангажименти и съм гледал да съм близо до ателието, до работата и приятелите си. Сега и отговорностите ми стават по-различни.
- Името ви не слиза от първите страници от вестниците, но думата скулптор, която определя вашето призвание, сякаш все по-често се изпуска. Притеснява ли ви това?
- Слава Богу, че все още се изписва вярно името ми Вежди Рашидов. Преди време казали на Салвадор Дали, че медиите пишат много лоши неща по негов адрес. Дали попитал дали са сигурни, че става дума за него. Внимавате ли дали наистина е изписано моето име, настоявал художникът. Отговорили му: Да, разбира се, че за вас говорят. Тогава геният отсякъл: не е важно какво пишат пред и зад теб, важното е да ти изписват правилно името и да не го бъркат. Подобен е и моят случай. Скулпторът Вежди Рашидов е получил достатъчно признание. Името ми е подплатено с доста сериозна творческа биография. Зад мен застават моите работи, така както след големите писатели остава листът, след художника – картината, след музиканта - нотите. Тази привилегия никой не може да ми отнеме. Едно министерско или депутатско име след 4 години може да бъде забравено, но едно творчество няма как да бъде изтрито.
(Разговорът се прекъсва от обаждане на настоящия министър на културата Стефан Данаилов.)
- Господин Рашидов, това обаждане повод ли е да се замислите по какво приемат и по какво изпращат в Министерството на културата?
- А, не знам. Нямам опит нито в посрещането, нито в изпращането, но всяко едно ведомство трябва да се отнесе достойно с предшествениците си. За съжаление аз такова нещо още не съм видял през последните 20 години. Нужни са почест и уважение, защото за добро или лошо даваш четири години от живота си. Накрая идва голямата ревизия.
- Какви са вашите отношения с министър Стефан Данаилов?
- Току-що говорих с него. Стефан Данаилов е един от колосите на българските кино и театър и трябва достойно да бъде изпратен, защото никой не е женен за поста си. Както казах преди малко, мандатите си отиват, но творчеството си остава. Като едни морални хора ще си стиснем ръцете с Данаилов с уважение.
- Давате ли си сметка, че много хора, които досега сте познавали единствено като достойни творци, отсега нататък трябва да възприемате и като администратори?
- Политиката е вид посока и позиция, която човек трябва да заяви. Реалната работа е трудоемка и изисква сериозно отношение.
- Кога за последен път отговаряхте на въпрос не от сферата на политиката, а на културата?
- Правим сериозна грешка. Никога досега не съм говорил като политик. Винаги съм се изказвал като човек, съгласен или не с действията на определен кръг от хора, които претендират да са политици. За мен не може да бъде политика темата за разпада на една национална култура и духовност. За мен не може да бъде политика обедняването на една нация. За мен не може да бъде политика смачкването на достойнството на българските граждани. Така че, ако съм изразявал някакво човешко и гражданско негодувание, то е в тази посока и няма нищо общо с политиката. Политикът е един персонал, който трябва да обслужва работодателя си. А именно – българския народ. За съжаление политиците се обличат хубаво и забравят за работодателя си, а той няма лостове да ги наказва и уволнява.
- И все пак кога за последен път обсъждахте творчеството си пред медиите?
- Непрекъснато говоря за работата си пред чужди медии.
- А пред българските?
- Пред българските? А това е проблем на родните журналисти, които предпочитат да говорят повече за обувките на Евгени Минчев, отколкото за култура.
- Засиленият обществен интерес към вас промени ли ритъма ви на живот?
- Разбира се, че вследствие на този интерес се промениха много неща.
- Съжалявате ли, че се захванахте с подобно нещо?
- Аз съм малко кофти характер и никога не съжалявам за всички бели и всички добри неща, които съм направил. Това е моят живот и аз го живея така.
- Кой днес се интересува от култура в България? Само от диванчето на Азис ли се отправят посланията в държавата?
- Ако историята ни започва от Азис насам – да. Ако човек има малко повече познания - не. Културата не е придобивка за един ден. Тя започва още от началото на човешкия живот с рисунките на първобитния човек от пещерата Алтамира. И от Вилендорфската Венера досега това все е култура. Непрекъснатото желание на човек да се усъвършенства също е въпрос на култура. Това, че имате този хубав телефон, е в резултат на създаването на култивиран вид култура, на вид дизайн. Това, че дрехите ни са много красиви, го дължим на дизайнери художници. Така че, ако реално се погледне, културата не е само една дума, която сме свикнали да повтаряме като папагали. Тя е всичко, което ни обкръжава. Накъдето и да се обърнем, присъстват естетиката, градежът или разграждането. Културата е култивиран на едно място хаос, който започва да предоставя естетика.
- Кога държавата ни ще спре да маргинализира културата?
- Когато се появят политици, които могат да изпитат наслада от една опера, представление, изложба или концерт. Когато държавните ни мъже ще са способни да се трогнат от хубава книга или песен. Тъжно е да видиш пиян политик, размазан на фона на чалга песен, която изчерпва познанията му за света. Разбира се, културата е много мащабно нещо и Моцарт много добре го е казал: когато 40 души говорят на едно място, това е шум. Когато 40 човека пеят на едно място, това вече е хармония. Когато всички 240 души в парламента започнат да пеят, а не да дрънкат, тогава ще се получи хармония, която ще донесе нещо полезно за българската култура.
- Оптимист ли сте, че скоро ще спрем да произвеждаме само шум?
- Никога не съм бил оптимист, но това не значи, че трябва да умрем.
- Защо интелектуалците в България са тотално обезверени?
- Това е точно така и от 20 години се работи в подобна посока. Никой не е дал шанс на тези хора да видят перспектива. Търпиш, търпиш и накрая изпадаш в отчаяние. Но отчаянието е също повод човек малко да се изтласка от дъното, да се събуди. Интелектуалците трябва да си дадат сметка и доколко самите те са допринесли за тази огромна тишина. Защото говорим за двустранен процес, както в любовта. Не можеш сам да се обичаш. Трябва да имаш до себе си и една хубава жена.
- Усещате ли тръпка от флирта с властта?
- Флирт с властта? Това не е детската ми мечта. Флиртувам единствено със собственото си самочувствие и достойнство. Аз съм човек с голямо име, добър бит, плащам солидни данъци на държавата за разлика от много политици. Имам прекрасно семейство, хубави кучета, разкошни внучки, готини приятели, силни врагове… Ненавиждам слабите врагове. За какъв флирт говорим? Единственото ми желание е чрез работата си да върна самочувствието на българските творци. Да им върна достойнството, да ги накарам да се поизправят. Трябва да се удари твърдо по масата. И ако думата ми се чуе, ще съм най-щастливият човек. Тогава вече ще спра да питам журналистите знаят ли кой е бил министър на културата по времето на Ван Гог или Моцарт. Културата е много голяма сила. Това са знаците на епохата и българите не трябва да се лишават от своята идентичност. Ние сме малък, талантлив народ, но народ мърляч. Да направим един експеримент. Ако лишим за секунда Франция от 200–те й големи имена, от Ален Делон до Сезар, или който вие ми посочите, какво ще остане от нея? Една гола географска карта. Личностите са тези, които изграждат фундамента на една страна. Ние имаме велики имена, но ги оставяме да умират бедни, изоставени и обидени. Това не е достойно. И затова е виновна държавата.
- Загубихме едни от най-големите си имена…
- Ще се родят други. Жалко за тези, които вече ги няма. Казваме, че Ботев е гений, но поезията не свърши с гибелта на Ботев. Роди се Дебелянов. Пикасо го няма, но Франция му прави изложби по цял свят.
- Кой най-много ви липсва като дух и присъствие от приятелите, които не са вече между живите?
- Отиват си хората от моето поколение. Скърбя и за Виктор Пасков, и за Христо Калчев, и за Доньо Донев… Ходя по-често на гробища, отколкото при родилки. И там именно трябва да присъстват първите мъже на държавата, а не да подминават под сурдинка тези последни поводи за среща с големи българи, все едно че ни е нямало. Тогава губим достойнството си.
- Работи ли в момента фабриката за илюзии?
- Работи. Но животът без илюзии е като село без църква и основно училище. Ако говорим обаче за политическото лашкане, то е, защото хората продължават да търсят надежда. Ако правителствата на Симеон, Иван Костов и Сергей Станишев бяха читави, нали се сещате, че българите щяха да продължат мандатите им. Това е естествена реакция на разочарованието.
- Кой бе последният български филм, който гледахте, или книга, която сте прочели?
- Наскоро гледах „Дзифт”, но той е твърде елитарен филм и не става за гледане от широката публика, която е твърде зомбирана и необразована. Не можеш да излезеш от „Биад” и да искаш да разбереш „Дзифт”.
- Наскоро на изпита по журналистика в СУ се падна темата „Братята”. По-голяма част от кандидат-студентите разпознаха в този смисъл братя Галеви, а не се сетиха за Кирил и Методий. Това нормално ли е?
- Аз ще ви разкажа по-страшен виц. Учителката попитала децата в едно помощно училище кой е написал азбуката. Братята… братята, опитвала се да им помогне тя. Братя Аргирови, ревнали идиотчетата. Почти като случая с Галеви.
- Профанизира ли се нацията?
- Не, идиотизира се. Не може да си на 20 години и да си облечен по последна мода, а да не си чувал за Стайнбек. Не може да биеш учителката си. По време на митинг в Кърджали при мен дойдоха две възрастни мили женици, оказаха се мои учителки до 4 клас. Просълзих се.
- Не се ли притеснявате, че в сегашната ситуация много хора ще ви завидят за поста?
- Завистта е привилегия на бездарния. Това е една война, в която, ако не си храбър воин, загиваш. Много талантливи глави са паднали в подобни битки. Аз си падам малко идиот и не се плаша. Талантът е много особено нещо. В България има цяла плеяда хора, които, като завършат Художествената академия и прочетат за Ван Гог, висят цял ден по кафенетата и страдат два пъти повече от него. Защо, като знаеш, че Ван Гог е велик, искаш да си по-голям от него дори в страданието?
- За какво чукате на дърво и се молите да не се случва?
- Каквото е пред очите ми, това е животът. Моля се да не се случват драстични неща в обществото ни, защото това ще рефлектира върху всеки един от нас. Когато набият брат ти, плаче цялото семейство, нали. Нека да не стигаме дотам да разплакваме цели семейства.

рейтинг - 2 (140) Гласували много слаба слаба добра много добра страхотна изпрати принтирай
Предишна Следваща

Изпрати коментарКоментари (92)

ВходРегистрация
Попълнете текста от картинката captcha

Ще бъдат допуснати само мнения свързани с конкретната статия!

Не се толерират мнения съдържащи обидно или нецензурно съдържание, както и написани само с главни букви.

Благодарим Ви че пишете на български!