Къде съм > Начало > Коментари > Мнения
Размер на шрифта: -а а +a

ПОЛЕМИКА'68
Право на отговор: Роден през 1968

16:00 19-06-2008 Георги Господинов 8272 | 4 | 73 Коментирай

В началото бях изумен, че нещо в този стил и с дъх отпреди 60-те, по-скоро от 50-те, излиза през 2008-а в българския брой на L’Europeo, посветен на 1968. Казвам „нещо”, защото не знам как да го нарека (вж. Новинар от 17 юни, т.г.). После ми стана криво, че над него стои името на Виктор Пасков. По мила ирония на едно от последните си четения в Берлин отговарях на въпроса откъде трябва да започне немският читател, ако иска да се запознае с най-новата българска проза. Настоявах, че „Балада за Георг Хених” е добро начало. Няма да променя мнението си, защото си дължим известен професионализъм (последните книги намирам за слаби). Дължим си и малко коректност.

 

Да, нека говорим за 1968-а, но вън от кръчмарското и менторското. Другото е цинизъм (цинизми). Другото са „спирохети” и „пръдни” в съчетание със „сакрално” и „илюзии”, които намирам в текста ви – твърде лошо смесване. В цинизма засега ще ви оставя сам, има време.

Впрочем една публикация (нека ползваме тази неутралност) с подобни лични нападки и квалификации според елементарната журналистическа етика изисква от редакцията на списанието, поръчала текста, уведомяване и на другата страна, покана за отговор, дистанциране в редакторска бележка, etc. Това са нормални практики за държавите, в които 68-а се е случила. Впрочем най-хубавото в този текст са реакциите под него във форума на „Новинар”. И историите, които разказват, без напън за дисидентство. Дано поне част от тях видят бял свят.

В самия текст Пасков никъде не цитира публикация, заглавие или дори изречение написано от мен, срещу което застава. Не че му трябва, бесът не ще доказателства. Както пише някой от форума, „кажете да знаем какво громим”, иначе си е чист комунизъм. Нека свършим и тази черна работа. Предполагам, че освен петъчната ми колонка в „Дневник” отпреди месец със заглавие „1968 - присъствие и отсъствие” (http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=489700) се има предвид и една по-голяма весела статия „1968 For(n)ever. Лични версии”, публикувана преди пет години в „Култура” (http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=489700). Или в краен случай „Естествен роман”, където също има глави върху „мухите на 60-те” или „Списък с удоволствия от 60-те”, не мога да знам. Или „Черешата на един народ”, където за първи път излиза подозрението, че всеки остава в годината, в която е роден, а ние бяхме родени през „много важната за всички 1968-а”, която не е сигурно дали се е състояла у нас. Да не би това да е провокацията, стихосбирка от далечната 1996.

Ако авторът не е имал предвид този или изобщо някакъв мой текст, както май ще излезе, нека използва случая да ги погледне. Може пък да се окажем от едната страна на масата. Защото и аз твърдя, че 1968-а е особено важна и трябва да говорим за нея, дори или тъкмо поради нейната неслученост. Твърдя, че имам правото, както и всички от „моето поколение”, да се съмнявам и да съчинявам или украсявам тази година, така както впрочем прави и самият Пасков. Несъществуването на една година не изключва носталгията и бляна по нея, напротив. Да го кажа отново, „моето поколение” на четирсетгодишните, също има право да си спомня и да харесва или не 60-те. Не си ги присвоявайте.

И държа на паметта и личните истории. Затова още малко библиография, г-н Пасков, за да не приказваме напосоки като в кръчма – един сайт (www.spomeniteni.org) и един сборник („Аз живях социализма. 171 лични истории”, С., 2006), които събират разкази на хора и за времето преди 1968-а. Понеже твърдите, че то не съществувало за мен. Напротив, напротив..., както е казал поетът, впрочем „комунист” (с вашия език – „мръсен комунист”), върху когото е дисертацията ми (вж. „Поезия и медиа. Кино, радио и реклама в поезията на Вапцаров и поетите от 40-те години на ХХ век”, С., 2005) Удивително е наистина колко малко се познаваме. Да си призная и аз нямах представа, че сте олевял, уважавам.

Грешите, като пишете, че 40-годишните не помнят и не знаят. Те вероятно са последното любопитно към миналото поколение, към работата с паметта и рефлексията върху това минало. Чисто биографически, то помни. Дано пък сега аз не обидя следващите млади.

Да, 1968-а е все така травматична. Тя е част от по-голямата травма за неразказаното минало. Продължавам да твърдя, че има една особена култура на мълчание или премълчаване в българското общество, смес от патриархалност и социализъм. Затова може да се окаже, че искаме едно и също, да разкажем тази и другите години от близкото минало. През личните си истории, през документи, през архиви, през фантазми, ако щете... Мълчанието, вижда се, води само до истерии. И става много патетично и пиянско, като в онази Ботева кръчма, дето един „пие дипломатическа боза и вика „Аман от пиени хора”. Трудно е да съчетаеш някогашния хипар с днешния дипломат, не се заяждам, опитвам се да разбера. Но тогава не тези шампанизирани приказки за 40-годишните, които изяли хайвера ви, отпуснат от Сорос. Нелепо е спрямо статута (статуквото), който ползвате днес.

Разказът ви за 68-а е интересен, с всичките му съчинения и грешки, ако в литературата може да се говори за грешка. Само не разбирам защо ви е нужен враг (или друга възбуда, друг стимул), за да го разкажете. Кога ще започнем да разказваме без озлобеност, без някой да ни е предизвикал, без да ни е виновен. Но пък ако това ви помага, добре, ползвайте ме известно време като враг и постмодернист (старо заклинание, мръсна дума от началото на 90-те).

В този смисъл не аз копая „септична яма” между поколенията. Впрочем делението на „стари и млади” отдавна не работи, както и манипулацията с поколенията. Поколението не е биографична единица, то е направено от много лични избори, различни откази, компромиси и споделена памет. Познавам и ценя доста хора на вашата възраст, с които не сте от едно поколение. Слушал съм техни истории за същата 1968, защото ми е любопитно и съм ги питал, съжалявам, че развалям стереотипа ви. Някои от тях са били преводачи, участници или просто свидетели на Фестивала. Впрочем така и не разбрах отношението ви към него - проблясък на свободата, разбирана като секс със себеподобни от всички страни, или организиран от системата купон, нещо се къса там в разказа.

Казвам съвсем искрено, разбирам и споделям тъгата по частното време на всяка младост. Вече влизам в тази тъга, но се надявам да не побеснея един ден по същия начин срещу някой от по-младите. Защото много лесно повтаряме бащите си. Пожелавам ви да пишете книги наместо пасквили, г-н Пасков, за да не си губим времето и двамата.

ПС

Освен другите грешки и неточности, за които форумът сигнализира (слезте долу), има една точно на финала, където градусът е най-силен. Щях да я подмина, но не мога, защото там се обръщате към цялото „поколение на 40-годишните” ето как: „И на това място, мило поколение от 1989, ми иде да закрещя като римския сенатор Катилина: „О, мизерно и дрипаво селячество! Докога ще злоупотребяваш с търпението ми?”

Позволете да ви поправя. Катилина е този, който разгневен от неуспеха си да се домогне до консулски пост и да бъде пратен из провинциите, люто завидял на Цицерон, който пък бил избран. (Колко българско и римско). Та по повод организирания от Катилина заговор за убийството на Цицерон, последният, именно Цицерон, произнася: „Докога, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?”

Грешката е съществена и както става в такива случаи, вярна. Но ако искате да сте Катилина, кой ви бърка.

рейтинг - 4 (15) Гласували много слаба слаба добра много добра страхотна изпрати принтирай
Предишна Следваща

Изпрати коментарКоментари (73)

ВходРегистрация
Попълнете текста от картинката captcha

Ще бъдат допуснати само мнения свързани с конкретната статия!

Не се толерират мнения съдържащи обидно или нецензурно съдържание, както и написани само с главни букви.

Благодарим Ви че пишете на български!