novinar.bg

Хем по Буковски – от дъното на панкреаса, изпод жлъчката току от разплутия като каба гайда, отказващ да филтрира боклуците във въздуха и по земята черен дроб – ненавист, хем във фейсбук, социалната мрежа за приятелство, разбирателство, взаимопомощ, оплювателство, откривателство и топлообмен на всички домогнали се до компютър и интернет.

Карам си аз бричката бавно и ловко в снежната веявица февруарска и слушам по радиото как във фейсбука, дето прекрачвайки психологическата бариера на консервативния си мозък и архиоптерически убеждения (другаруване, другаруване, ама в мрежа не стават тия работи, то защото все на капан ми отива това с мрежите и популациите вътре в тях) се престраших най накрая да пристъпя. И както съм още трепетна от новия вид комуникация, какво да чуе уплашеното ми, но гордо от революционния шаг, който предприех, ухо на притежател на профил в семейството на модерните хора. Информират ме за група, сформирана виртуално за решаване на проблема с циганите в България. И там идеи, коя от коя по свежи, с преобладаващо такива за тоталното им изтребване, и то по запомнящ се начин. Например да изнесем един милион в САЩ, за да ги ползват за краш тестове (ще рече за експерименти с обезопасителните системи на новите модели автомобили), дето ще се харчат с 250 долара за кукли, да им изнесем малко мургави събратя. Хем можем да изкараме по някой лев, хем ще източим шлаката от дъното на иначе рафинираното ни общество. Ще си каже човек, че Гьобелс и компания са пили от еликсира на безсмъртието. Направо са си плюли в устите и имат телепатична връзка тия находчиви българи, дето са обучени да боравят с интернет, а не като мене да се плашат от всичко научнотехническиреволюционно, което, от друга страна, още веднъж доказва, че са си свестни хората и съвременно мислещи. Пишат и им е гот и се опиват от солидарността и абсолютното сходство в мненията и вкусовете. И как не, не са мърляви, сополиви, не живеят в боклука и не раждат на по пет-шестнайсет .

На тях няма кой да им зададе въпроса дали са лъжливи, крадливи и дали не са затънали в по- големи боклуци. Те са си в родината, както всеки втори отбелязва, и са си много точни. Даже са с будни граждански сетива и са непримирими срещу ония, дето не са за прогреса и реда. Дали им щуква на яростните мозъци, че като очистим циганите, ще им се доще друго да изличим от фейса земен. Ще се букнат за някоя друга кауза и ще се логнат в някое друго селение, призвано да мрази и слага край на нещо или някой. Като затрием циганите, ще обърнем дезинфекционните си социални усилия я към обратните, я към лошо миришещите, ония с липсващ горен шести зъб или с родилни петна. Защото неприемането, злобарското отхвърляне на себеподобните (въпреки че си представям какъв вой предизвиква глупостта ми да уподобявам мърлявите циганьори с арийските обитатели на мрежата) е неприемане на собствените ни, нашите лични и персонални особи. Проблемът е екзистенциален и психологически. При това твърде разпространен. Колкото по не се одобряваме, макар да не си го признаваме, толкова по търсим огледала, които да счупим.

А ромите са си наше отражение. Такива са, каквито сме ние като общество. Колкото сме по-несигурни за какво аджеба сме на тоя свят, толкова по се чудим и ядосваме защо по-лоши, по-усърдно паразитиращи и по-безполезни от нас ще ни дишат въздуха. И тук се замислям и съм готова да се обзаложа, че една значителна част от активните дописници в безбрежното пространство на свободната мисъл и слово са ревностни християни. Под ревностни разбирам такива, които си имат икона вкъщи, имат си Библия, даже са се опитвали да я прочетат. Сигурно ходят и на черква по разни поводи, най-вече да се помолят за личен просперитет. Предполагам, си поръчват и молитви за здраве и парично благополучие. Виждала съм да носят пешкири и долно бельо и да го премятат връз мощите на разни светци или около иконите.

Дали на някой от авторите на гениалните идеи за прочистване на нацията му минава - през мозъка не, но през сърцето (защото онова слово - Божието, така казват, се разбирало най-добре), че щом Той е наредил да ни има всякакви, то вероятно не се налага да поемаме своеволно санитарно-хигиенни функции. Не за друго, а защото, както пише в най-първите книги, всичко е подобно и когато се нарушават равновесия, които няма как да проумеем от ниското, в което газим, идат по-големи злочестини. Подобно на фауна, в която един вид бивайки изтребен, прекъсва важни и съдбовни вериги. Като не остане от тая храна за омразата, тя веднага протяга триглавата си най-малко паст към друго, което да мрази, и то да е пак на два крака, пак дишащо, но с нещо да е по-различно. Например да не умее да мрази, да не разпознава омерзението и затова да не се предпазва от него, да е по-слабо, да се дъвче и смила лесно. Нали се написаха стотици книги и кой ли не се произнесе относно единния организъм, който ние, синовете Божии, представляваме. Всеки е клетка от някакъв орган. Мислиш си, че си ядрото на най-важната клетка в предния мозък, в най-ключовия му дял, а истината е, че си от края на дебелото черво, и то от отходния.. Ама няма как да знаеш защото си дребен, болен от злоба и кисел като зелен домат от туршия и хич не ти се мисли по тоя затормозителен начин.

Така си разсъждавам, докато слушам за най-многочислената група във фейсбука, там, където даже папата има профил и можеш да му станеш приятел, а като се има предвид той с кого е гъст, направо да се гръмна и аз какво им възразявам на хората! Това ако не е реабилитация на божествената ни същност!

Красиво е наоколо. Бяло е. Автомобилите едва пъплят, а хората плуват като сенки в снежния рай. Почти сме застинали. Движението е спряло заради един камион, нацепил се в микробус. Щеше да е чудесно, ако сенките от рая не се приближаваха и тогава се набиват на очи физиономиите им, изкривени от нещо. Щях да продължа да си привеждам доводи в полза отлагането на циганското изтребление, докато един юнак не издумка по капака на, както споменах, старата ми, но предана таратайка... Що бе човек, какво ти пречи горката? Аз и без това едва я коландря да не ме остави в преспите. Той си пресича на пешеходната пътека, аз го чакам да премине и той в знак на съпричастност към трудното положение, в което се намираме пешеходци и водачи, ми вкарва един прав ляв в ламарините. Да ви кажа, заболя ме чак вътре в проветривото купе. И ми мина кахъра за циганите. Забравих. Ще си вляза във фейсбука, само да пристигна. Ще се сприятеля с някого, даже можем да направим група за бърза и ефикасна борба с войнстващия пешеходещ съгражданин. Нещо започна да пуши под капака.

И така, смесвайки се дим със снежен танц, изведнъж, като ехо от ламаринения трясък ми се явява големият безкомпромисен Буковски (Чарлз, да не се бърка с Владимир), който, ако беше жив, със сигурност щеше да се съсипва от контакти в мрежата, даже можеше да зареже алкохола. Размазва се на седалката до мен с ухилено сипаничаво лице, старият циник, алкохолик, хипохондрик и безнадежден женкар, представете си, седи и ми гъгне:

…толкова уморени хора
увредени
или от любовта, или от липсата й

хората просто не са добри едни с други
едни с едни

богатите не са добри с богатите
бедните не са добри с бедните

страхуваме се

твърде много
твърде малко

твърде дебел
твърде слаб
или никой

повече мразещи от любещи.

Хората не са добри едни с други.
Може би ако бяха,
смъртта ни не би била толкова тъжна.*

Ситуацията е FacebookOFFSKA дори и в условията на интензивен снеговалеж, казвам си и разбирам, че съм аварирала насред брауновото движение на… какви ти снежинки, същински парцали!

*Из „Ръбът” на Чарлз Буковски