novinar.bg

Психологията на първата година от управлението на Барак Обама може да бъде описана с израза „Копенхагенски синдром”. Нека да обясним малко. През септември американският президент направи полуимпровизирано посещение в Копенхаген, за да призовe лично за подкрепа за кандидатурата на Чикаго за олимпиадата през 2016 г. Идеята се провали. Ако погледнем позитивно на това, може да кажем, че държавният глава се е опитал да спечели точка за отбора на Америка. По-малко позитивното тълкувание гласи, че това е била неподходяща за президент поръчка от чикагската политическа машина, на която той остава задължен.

Има и трето тълкувание. Може би държавният глава наистина е вярвал, че той самичък може да извади заека от шапката. Не кметът на Чикаго Дик Дейли, не и първата дама. Това би изисквало пълната „магия на Обама”.

Обама се върна в Копенхаген само няколко месеца по-късно, този път за конференцията на климата на ООН. Това бе хроника на един предизвестен провал. Още преди форума много медии отбелязаха пропастта между непрактичния идеализъм на поддръжниците на „Копенхаген” и пресметливия реализъм на Китай и Индия. Един политически разумен президент или би стоял настрана, или би се появил в началото на конференцията, така че да е далеч от местопрестъплението, когато тя приключи.

Вместо това президентът избра да вдигне залозите, като се появи в края на конференцията, сякаш бе сигурно, че магията няма да го провали отново. Само че стана точно така. „Провалът на Копенхаген е и провал на Барак Обама”, писа германското сп. „Шпигел”.

Всъщност първата година от управлението на Обама е дълъг парад от неуспехи. Ръката, която той протегна към световните диктатори в обръщението при встъпването си в длъжност, бе посрещната със свит юмрук. От Северна Корея той получи ракетни и ядрени тестове. От Иран дойде презрително отхвърляне на изключителното му предложение за обогатяване на иранския уран в чужбина. В Куба Фидел Кастро заяви, че „истинските намерения на американската империя са очевидни, този път скрити зад приятелската усмивка и афро-американското лице на Барак Обама”. Във Венецуела президентът Уго Чавес сега сравнява Обама с дявола.

Естествено това са врагове на Америка, така че вероятно не бива да очакваме по-добра реакция, макар че Обама явно е на обратното мнение. А как стои въпросът с нашите (очевидни) не-врагове? Президентът превантивно се отказа от базите на ПРО в Полша и Чехия с надеждата да убеди Москва да заеме по-твърда позиция към иранската ядрена програма. Кремъл обаче не захапа. Нито пък Китай, въпреки непредизвиканото с нищо пренебрежително отношение на Обама към Далай Лама миналата година.

Що се отнася до мюсюлманския свят, който Обама толкова упорито се старае да привлече (речите му в Кайро и Анкара, противопоставянето му на Гуантанамо и войната в Ирак и т.н.), проучване на института Пю от 2009 г. за отношението към САЩ показа следното: Турция – 14 процента положителни оценки, палестинските територии – 15 процента, Пакистан – 16 процента, Йордания – 25 процента, Египет – 27 процента. Наистина това е малко по-голямо одобрение в сравнение с последната година от управлението на Буш, но само с няколко процента. Това ли са дивидентите от великия план на Обама?

Да видим приятелите на Америка. Хондурас скоро няма да прости опитите на правителството на САЩ да пробута насила бившия президент Мануел Селая. Сред израелците подозренията към Обама са широко разпространени. Във Франция президентът Никола Саркози се чуди на глас: Est-il faible? („Той слаб ли е?”).

Сега същия въпрос си задават и в Съединените щати след победата на Скот Браун на изборите за сенатор в Масачузетс. Президентът на „нацията на Опра”, казва "Нюзуик", страда от „недостатъчна способност да вдъхновява хората”. Общо разпространената мъдрост е, че той е твърде хладен и някак дистанциран. Те майтапят ли се?

Истинските проблеми на Обама са от различно естество. Той страда не от липса на харизма. Проблемът е, че той вярва твърде много в силата на харизмата и особено в своята собствена.

Той явно дойде на власт с вярата, че проблемите на Америка в чужбина могат да бъдат приписани основно на грубоватата персона на предшественика му. Сменете президента, сменете тона, дръжте великолепни речи и светът ще заобича Америка и ще иска да работи с нея. Само че нещата не стават така. Не стават и във вътрешната политика, където личната убедителност не успя да преодолее проблемите в законодателството. Американците все още харесват Обама като цяло или най-малкото им харесва да го харесват. Това, което ги дразни, е 1,2-трилионният дефицит и плановете за здравна реформа.

Така че що е то Копенхагенски синдром? Това е вярата в собствените чудеса. Това е идеята, че тези, които са ви коронясали за крал, наистина знаят какво правят. Това е да повярваш в раздутите от самия теб обещания. Това е носещ се сапунен мехур. Бог да ни е на помощ, когато той се спука.