Къде съм > Начало > Коментари > Мнения
Размер на шрифта: -а а +a

Нашите златни пасти за зъби

13:19 02-05-2008 Веселина Седларска 9312 | 3 | 60 Коментирай

За мен Христо Стоичков е необикновен футболист и обикновен простак. Цял живот ми се е искало да имам повод и свобода да напиша нещо такова точно около 1 май. Е, сега имам и повода, и свободата. Това е мъничкият ми принос към зачертаването на болестния синдром у българската журналистика, който за краткост наричам „герой на социалистическия труд.” За героите на социалистическия труд преди 89-а пишехме, общо взето, през цялата година, но най-много около 1 май. Празникът на труда беше повод за произвеждането на нови герои на социалистическия труд и всеки от тях трябваше да бъде описан в очерк, симетричен по обем на голямото звание. Сега установявам, че сме го правили по елементарната формула, по която са направени повечето реклами на паста за зъби. Имаш съответните седем признака, по които човекът герой е задължително съвършен и с текста си отмяташ доказателства за всеки от признаците – неуморим работник, коректен колега, желателно - рационализатор, задължително – общественик, прекрасен съпруг и баща, загрижен за родителите си син/дъщеря, има интересно хоби. Не беше допустимо да не е така.
Имаше ударници, образец на егоизъм, лицемерие и подмазвачество, които на гърба на колегите си се кичеха с ордени, но нито колегите им биха ни го казали, нито ние бихме го написали, нито някой би го отпечатал. Имаше жена, герой на социалистическия труд, която работеше като луда, за да бъде хвалена във фабриката като компенсация на това, че мъжът и пиеше и я биеше вкъщи. Всякакви имаше. Но ние бяхме длъжни да ги описваме като перфектни пасти за зъби и го правехме. Само веднъж успях да пробия – заварила бях съответната тъкачка, герой на социалистическия труд, да страда абсолютно негеройски. Дъщеря й бе научила, че е осиновена, и беше избягала. Убедих ръководството на вестника да опишем как майката страда за детето си, после направихме така, че написаното да стигне до детето. И то се върна вкъщи. В два-три случая съм се гордяла в професията, този беше единият.
Години наред българската журналистика се отнася към Христо Стоичков като към герой на социалистическия труд, като към ненадминатата паста за зъби. По описаната вече формула: щом този човек е със златен крак, златна обувка и златна топка, то няма как целият да не е златен. Ами не е. Въобще не е целият златен. И даже точно затова не е златен нагоре, защото много е рядко човек със златен крак да е и със златна глава. Има и такива, но Стоичков не е сред тях. В моите представи той си е типичният представител на хората, развити от главата надолу. Неслучайно негов съотборник казваше „дано Ицо да не се замисли, като играем, щото почне ли да мисли, ще си загуби способностите да играе”. Гениалността винаги включва голям процент инстинктивност. Стоичков е гениален футболист и генерален грубиян.
Ето тук е моментът за друг български синдром, който за леснота наричам „Поморин – Меричлери”. Това бяха двете пасти за зъби по времето на социализма и хората не се умориха да спорят коя е по-добрата със страст, равна на религиозната. По същия начин се спореше дали цигарите „Стюардеса” са по-добри от БТ, дали ЦСКА или „Левски”, дали СДС или БСП… Да се правиш на сляп за поведението на Стоичков, защото си цесекар, е също толкова нелепо, колкото нелепи бяха нашите очерци за героите на социалистическия труд, т.е. за героите от нашия отбор. Хайде, ние бяхме принудени – това ни е оправданието. Но да го правиш доброволно…
В навечерието на Великден станах свидетел на следната сценка на граничен пункт „Лесово”. Микробус със сливенска регистрация, пълен с прах за пране и трима мургави дебеловратци, имаше проблем. Не им харесваше на митничарите, че трима мъже, на които отдалече им личи, че не си падат много по прането, са натъпкали цял микробус с препарата. Сливенските роми обаче бяха много възмутени от подозрението, че прахът за пране им е за продан, а не да перат ден и нощ, и заплашваха митничаря: „Или ни пускаш, или звъним на Лечков!” Горкият Лечков, едва ли ги познава и само трафикант на прах за пране не бяха го изкарвали, но и той си има своите христостоичковски случки – с полицията. Едва ли си е направил всички възможни изводи, защото на една от последните си пресконференции заяви: ”Сега пък са се заяли със сина на Гълъбин Боевски.” Представяте ли си, момчето само с „два пистолета във всяка ръка” и те се заяждат.
Те всички са прекрасни спортисти, но не са герои на социалистическия труд. И годината не е 1988. Дали обаче ние сме различни журналисти?
рейтинг - 3 (81) Гласували много слаба слаба добра много добра страхотна изпрати принтирай
Предишна Следваща

Изпрати коментарКоментари (60)

ВходРегистрация
Попълнете текста от картинката captcha

Ще бъдат допуснати само мнения свързани с конкретната статия!

Не се толерират мнения съдържащи обидно или нецензурно съдържание, както и написани само с главни букви.

Благодарим Ви че пишете на български!