novinar.bg

Визитка: Бабак Салари е ирански фотограф, който живее и преподава в Монреал. Има дипломи от университета "Конкордия" в Монреал и от Доусън колидж, където по-късно започва да преподава. Бабак Салари е хроникьор на малцинствата, обитаващи периферията на обществото.Различните му документални проекти през годините включват поглед върху ирански творци, живеещи като бежанци в Северна Америка и Европа, матриархални туземни общности в Мексико, хомосексуални и травестити в Куба. Салари е роден през 1961 г. в Иран. Той е хвърлен от режима на аятолах Хомейни за 6 месеца в затвора заради политическата си дейност. След временното му освобождаване бяга в Пакистан, а година по-късно се озовава в Канада. Бабак Салари е носител на многобройни награди, а творбите му са показвани в изложби из целия свят. През май 2008 г. фотографът разказва спомените си от войните в Ирак и Афганистан на фестивала "Козе мляко" в българското село Бела Речка. Тогава бе представена и изложбата "Къде е Афганистан". В началото на тази година у нас под заглавие "Афганистан: хора и съдби" бе издаден фотоалбум със снимките на Бабак Салари.

- Г-н Салари каква беше ситуацията в Афганистан, когато работехте там?

- Започнах работата си в Афганистан по проект на организацията Medecins du Monde Canada. Тя имаше благотворителна мисия в Югозападен Афганистан и бежански лагери в Пакистан, които са разположени основно в столицата Исламабад, Пенди и Пешавар. Пристигнах в Афганистан няколко месеца след инвазията на коалиционните войски, водени от САЩ. Като цяло ситуацията беше много по-спокойна отколкото е в момента, талибаните бяха изгубили влиянието си.

Риск имаше, но не беше толкова опасно, както е днес. И преди това се бях сблъсквал с тази реалност, тъй като бях ходил в Пакистан през 1982 г., където се бях срещал с афганистански бежанци. Въпреки това, когато пристигнах в Афганистан, заварих една тотално разрушена от войни държава. Толкова бях потресен от гледката, че когато се върнах в Канада, бях емоционално съсипан. Цял месец след това не можах да се възстановя психически.

Човек не може да осъзнае хаоса и мизерията, с които се сблъсква там. Очаквах лека-полека държавата да си стъпи на краката, да започне процес по възстановяването й. Сега обаче виждаме, че военната мисия в страната изобщо не е постигнала целите си. Положението в момента е много лошо, талибаните са активни в голяма част от страната, хората живеят в абсурдни условия, производството на наркотици се е увеличило изключително много. Само през 2008 г. от глад са умрели 2000 души. Може да се каже, че времето малко след инвазията беше най-хубавото за Афганистан.

- Имаше ли момент по време на пребиваването в Афганистан, в който животът ви бе в опасност?

- Опасност имаше през цялото време, тъй като ние бяхме постоянно в движение, пътувахме от село в село. Никога не знаехме какво може да ни се случи, можеше да попаднем на банда разбойници, дори на талибаните.

- Общували сте с много афганистанци. Какви хора са те?

- Да спечелиш приятели в страни като Афганистан е важно и много лесно. Пълен съм с адреси и телефони на афганистанци, имам много приятели там. Моят опит показва, че въпреки дългогодишното насилие те са прекрасен народ. Всеки ще остане учуден колко щедри и приятелски настроени хора са те. Не съм виждал толкова щедър народ. За мен е трудно да си представя, че човек, който живее в такава мизерия, може да има подобни качества.

- Какви са спомените ви от Иран?

- Аз бях млад активист в Иран. Моето поколение бе свидетел на ислямската революция. Бях 18-годишен, когато тя се случи. Тогава младите хора искаха промяна, свободни избори, парламент, свобода на словото, справедливост. Това беше основната ни цел по онова време. За нещастие новото правителство, което дойде през 1979 г., беше религиозно и ние бяхме принудени да продължим борбата си и срещу него.

Новият режим се стремеше да заглуши гласа на опозицията. 1980 г. беше най-тежката част от нашата история - активистите бяха пращани или в затвор, или бяха убивани. Така и аз самият попаднах зад решетките. Малко след като бях освободен, брат ми, също активист, бе убит на 21-годишна възраст. След това избягах в Пакистан, а след това и в Канада. Живял съм в Канада повече отколкото в родната ми страна, тя е мой дом.

- Разкажете за проектите ви в Ирак и Палестина?

- Пристигнах в Ирак малко след инвазията, останах там 8 седмици. За Палестина пътувах в началото на 2004 г. Бях на Западния бряг за кратко - само за 20 дни, тази територия е значително по-малка като мащаби в сравнение с Афганистан и Ирак. В Ирак пътувах основно в южната част на страната - в Кербала, Наджаф и на север - в Кюрдистан, в градовете Киркук и Сюлеймания. Това беше мой собствен проект, чиято цел бе да наблюдавам ефекта от нахлуването на коалиционните сили в страната.

Имах подкрепата и на редица неправителствени организации. Това, което разбрах, бе, че иракчаните се различаваха в мнението си за войната. В южната част хората бяха много щастливи, че Саддам вече го няма, на други места не чак толкова. Въпреки това беше ясно, че хората не бяха доволни от факта, че в страната им има толкова много войници. При посещенията си в болниците видях, че жените и децата измираха заради липса на медицински грижи.

Те страдаха от много непознати болести и здравословни проблеми, за които лекарите смятаха, че са вследствие на бомбите, хвърлени в страната. Ирак и Афганистан не си приличат, но това, което заварих и в двете страни, беше тотално разрушение и мизерия. Видях по тези места едни военни мисии, които бяха дошли не за да спасят хората, а със съвсем други цели.

- Каква е мисията на вашите фотографии?

- Това, което аз мога да направя като фотограф, е да повдигна въпросите, свързани с войната и оцеляването чрез наблюденията си върху човешката реалност. Оттук нататък всеки има свой прочит на снимките. Ако човекът е анализирал снимката така, както аз съм искал, значи съм си свършил работата.

- Как протича работният ви процес?

- Ситуацията е от огромно значение. Най-важното във фотографията е един специален момент, в който ти виждаш, че се случва нещо, и правиш снимката. Ако съм на пазара, специалният момент е смесицата от нещата, които се случват в специфичната рамка на снимката. Аз съм посещавал училища, приюти, болници, прекарвал съм много време с хората. Когато съм с тях, аз също участвам в ситуацията. Аз не съм просто минувач, а ставам част от техния живот. Винаги съм се стремял да прекарам известно време с хората, които снимам, за да попадна в тяхната реалност.