novinar.bg

Адмирирам вестник "Новинар", който предоставя страниците си за открито и широко публично дебатиране на приетия вече Закон за културното наследство. Разбира се, този дебат щеше да има по-голям обществен ефект, ако беше се провел преди приемането на закона, за да се чуят от всичките гласоподаватели гласовете на специалистите, а не само на депутатите, които в случая заеха страната на неспециалистите!

За да бъде още по-полезен, уместно е в дебата да се добавят още Законът за меценатството, Законът за авторските права и сродните права, Законът за народните читалища и Законът за закрила и развитие на културата, тъй като, въпреки че са тясно свързани един с друг, някои техни клаузи не са синхронизирани нито по между им, нито с други законови актове, приети от Народното събрание през последните 20 години! Открито трябва да се каже, че цитираните закони, които трябва да служат за основа на българската културна политика, в голяма степен не са адекватни на европейските културни практики, имат овехтяла философия и нямат съвременно европейско звучене.

Всъщност това е хронична болест, от която страда цялата законодателна дейност в този период, понеже не е насочена достатъчно в защита на публичния и личния интерес на българските граждани.
За какво говорят безбройните допълнения, изменения и други корекции на законите, които Народното събрание е принудено да прави след публикуването им в Държавен вестник? Говори за некомпетентност и лошо свършена работа. А Кодексът на труда задължава всяка лошо свършена работа да се санкционира.

Някой да е чул един депутат да е санкциониран за това, че без възражение е гласувал за приемането на некачествени текстове, с което е нанесъл вреди и пропуснати ползи, както от държавата като цяло, така и от нейния гуверньор - всички ние!?...
Има ли по-добър пример за липсата на персонална отговорност, скрита зад колективната безотговорност, от това, че гражданското общество у нас продължава да е неразвито и пасивно, но още по-лошо е, че Конституционният съд си затварят очите пред тези факти, а по длъжностна характеристика той е овластен да реагира на всички законови неудачи.

Правенето на добри закони е трудна работа, а при закони, третиращи проблемите на културата, тя е още по-трудна, защото - за разлика от икономическите, при които основният стремеж е унификацията - те носят силен национален привкус и изискват от законотворците не само познания, но и лично отношение, съпричастие, уважение към нейните прояви и вярна оценка на дарованието на творците и създаването на адекватни стимули за тях. В края на краищата няма нищо срамно, когато нещо не знаеш, да ползваш чуждия положителен опит, вместо отново да се "открива Америка" и да се допускат сериозни грешки.
Само Закона за културното наследство ли е пълен с недомислия? А Закона за меценатството не е ли и той неработещ документ? И в двата личи вещата ръка на Нина Чилова и затова резултатите са идентични!

Същото е и със 3акона за закрила и развитие на културата, който в много формулировки дори не е разпоредителен, а с пожелателен характер. А новият Закон за народните читалища вместо да открива наистина нови перспективи пред това невероятно българско културно движение, съобразно изискванията на XXI век, упорито продължава да гледа назад и не съдейства за превръщането им в съвременни, комплексни, културно-просветни институции на развитото гражданско общество. Може би затова той не третира болният въпрос за собствеността на читалищните сгради, тъй като се оказа, че собствеността на много от тях не е само държавно/общинска или частна, а и обществена, кауза която засяга и конституцията на Република България.
Погледнем ли Закона за авторските права и сродните права, в него - наред с някои добри формулировки - присъстват и редица тоталитарни рецидиви, които са анахронизъм за времето, в което живеем.

На българската култура и българските културни дейци са нужни работещи закони, за да се обезпечи и гарантира техният просперитет. Понастоящем основните усилия на креативните български граждани отиват за преодоляване на бюрократичните и законовите недомислия, които не помагат, а пречат на тяхната съзидателна работа. Нека не се забравя, че прогресът на обществото се дължи на тяхната авангардна дейност и затова обществото трябва да оценява, пази и стимулира техните дарования и позитивна енергия.

В настоящия момент за българското общество от изключителна важност е регламентирането на културата като национален приоритет с всичките последствия, произтичащи от него. Това нееднократно заявено искане от българските интелектуалци в началото на XXI век не напомня ли за епичната борба на нашите сънародници, водена през 50-70-те години на XIX век, за извоюване на самостоятелна българска черква и културна автономия, въпреки нежеланието, т.е. липсата на политическа воля, от страна на турската държава и гръцката патриаршия?

Защо е нужно това регламентиране?

Защото:
- културата е главният фактор за запазване на националната идентичност на различните народи в глобалното общество - фактор, касаещ и националната им сигурност;

- поради сегашната недалновидност и липса на политическа воля от управниците, главоломно се изостава от европейските и световни културни процеси;

- и в културата, както във всички обществени явления, вакуумът е невъзможен и е очевидно тоталното „опростачване”, обхванало особено младото население, понеже на мястото на отречените морално-етични норми не се създадоха нови и адекватни критерии.
Колкото и да е трудно и да не се иска от някои, убеден съм, че цялата проблематика на културата трябва да се обедини в нов Закон за културата, който да има няколко големи раздела, в които основно, всестранно, синхронизирано и пречупено през призмата на европейските изисквания и световните културни политики, да се третират проблемит, касаещи различните й сфери. Той не трябва да е сбор от сегашните частни закони, а документ с нова философия, научно обосновани формулировки и практически подходи. Духовното наследство, настоящето и бъдещето са неразривно свързани и не се опазват, регламентират и налагат само със закон, а и с личностното пристрастие, отношение, уважение и грижа от всеки отделен член на обществото.

Задачата е трудна, обемна, трудоемка и непосилна за чиновническият апарат на Министерството на културата и 41-то Народно събрание и неосъществима без участието на компетентни представители (но не казионните) на гражданското общество като независими експерти. За подготовката му ще бъде необходима едногодишна упорита работа, след което гласуването трябва да се предхожда от широко обществено обсъждане, което ще позволи да се намерят най-верните формулировки. С други думи казано, в първото полугодие на 2011 година новият закон ще може да бъде внесен в пленарната зала за обсъждане и приемане.
Да се надяваме, че това ще стане, защото няма време.